Запазване на хабитата на дивите животни в края на Санфранциския залив 

Когато правителствени служители, природозащитници и Уорън Стейли, председател и изпълнителен директор на Cargill, се събират в края на Санфранциския залив през 2002 г., те отбелязват нещо значително. Това е официалното начало на една от най-амбициозните програми за възстановяване на влажни зони в историята на САЩ. Заедно с партньорите си Cargill помага за възстановяването една от най-важните екосистеми в тихоокеанския прелетен път – маршрут за миграция на птици, който започва от Аляска и завършва в Патагония.

В края на Санфранциския залив се добива сол вече над 150 години. В края на 90-те години на ХХ век, след като разработва солното местонахождение в продължение на повече от 30 години, Cargill решава, че може да преустрои дейността си така, че да добива нужната сол на една трета от заеманата площ. Със своя ангажимент и капиталова инвестиция Cargill прави възможно преобразуването на естествената среда на Санфранциския залив чрез силно увеличаване на крайбрежните блата и свързания хабитат за дивите животни в района.

Щатските и федералните агенции с нетърпение очакват да приемат от Cargill собствеността върху земята. Но когато екипът по оценката, оглавяван от Американската служба по рибата и дивата природа и Съвета по опазване на дивите животни в Калифорния, определя, че стойността на земята на Cargill е повече от 243 милиона щ.д., сред природозащитниците и юристите надеждата започва да изчезва, тъй като е малко вероятно те да успеят да съберат нужните средства, за да закупят земята.

Повратната точка е в началото на новото хилядолетие, когато Стейли се съгласява да сътрудничи на американския сенатор Даян Файнщайн, за да направят цената постижима. Като работят заедно с вицепрезидента на Cargill Бил Брит, който е изиграл ключова роля в координирането на подобно прехвърляне на земи по-рано, страните достигат до решение, което съществено допринася за околната среда, без да засяга бизнеса със сол на Cargill в Калифорния. Компанията ще дари повече от половината от стойността на земята – 15 100 акра в Южния залив и 1400 акра в Северния залив – едно щедро общо дарение от 16 500 акра, съдържащо близо 65 кв. км. солни езера и друга собственост..

„Успяхме да допринесем за тези важни природозащитни цели, без да жертваме жизнеността на нашия бизнес“
— Уорън Стейли, изпълнителен директор на Cargill

Благодарение на новаторския план Cargill ще може да продължи да добива и преработва над 500 000 тона висококачествена сол ежегодно, но на много по-малка площ. Служителите на Cargill работят със служители от агенции, за да свържат солените езера със залива. Новите движения на приливите и отливите превръщат солните езера в крайбрежни влажни зони: натрупват се наноси и естествената природна среда бавно започва да се възобновява. Милиони птици и други диви животни намират новия си дом сред солните езера, тинестите земи и приливните и сезонно влажни зони. Заедно с това се образува мрежа от добре развиващи се естествени хабитати за местните и мигриращите диви животни.

Това е само един от имотите в района на залива, които Cargill прехвърля за обществена собственост, и така помага да се стартира една от най-големите програми за възстановяване на влажните зони в страната..

Образованието в областта на околната среда е ключов компонент от проекта за Санфранциския залив. Тук поместваме написаното от един третокласник до Cargill, който благодари на компанията за нейните усилия.